Руско – турската война в българската литература и живопис

„Опълченците на Шипка” е заключителната творба, която Вазов представя в цикъла „Епопея на забравените”. В одата поетът увековечава подвига на българските герои, загинали достойно за свободата на родината.

… защото там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх…

„Епопея на забравените” – това е поетичното ядро, около което са се кондензирали всичките ни знания и впечатления, свързани с онези имена, които достойно са дали живота си за България – от благоговейния трепет, който са ни вдъхвали строгите портрети по стените на училищните коридори, до най-новите данни, които ни е дала прецизната историческа наука.

За одата си „Опълченците на Шипка” Иван Вазов признава: „Това е едно от най-силните ми стихотворения.” Тази творба наистина е силна със заряда от доблестни чувства, които не напускат душата на българина повече от пет века.

Целта на Иван Вазов е да  покаже пътя на победата, а не толкова самата победа. Още началото на творбата завладява с мъката на поета, която е породена от спомена за паметните погроми.

Върхът в творбата е представен по няколко начина. Върхът като топос, мястото на битката, но също така и като символично значение – това е онова, което българският народ постига в годините на национално – освободителни борби и извежда идеята, че извървявайки този път към свободата, българинът няма повече да бъде роб.

„Защита на Орлово гнездо” е спираща дъха картина, която изобразява най-трудните и тежки боеве, водени на връх Шипка за Освобождението на България. По различен начин картината и текстът успяват да постигнат усещането за нещо велико, сюблимно и непреходно във времето. Картината улавя събитието в мига, в пространството, докато съществена задача на художествения текст е да го разгърне във времето.

В „Защита на Орлово гнездо” представата за героично е постигната чрез внушение (изображението) на лицата на опълченците и на турците. Художникът Алексей Попов умело използва контраста. При българските опълченци той е постигнат чрез решителността на движението напред, противопоставена на статичността на турците. Те са илюстрирани с фанатичното в себе си, и разбира се, с омразата им. Другият начин, по който Ал. Попов изобразява героичното в картината е чрез жестовете. Именно при българите опълченци има устрем напред и нападение. Това улавяме в човека, който е застанал отгоре на скалата с камък в ръце. Далеч по – различно е поведението на турците. Те прилагат отбранителна тактика, която добре се вижда в картината.

В поезията, обаче, където присъства обобщеност, разгърнатост и многозначност, поетът използва множество метонимии и метафори, които представят всеобхватно движението напред и нападението на българите.

Върхът отговори с други вик: ура!

Вазов използва сполучливо и амплификацията като художествен похват, при повторението и напластяването на еднотипни думи и фрази, така се създава усещането за величественост и монументалност.

… и с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;…

По-надолу в текста Вазов пише,:

… дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,…

което засвидетелства готовността на българите да направят и невъзможното за своята родина. Поетът изобразява преливането на човека и природата в една грандиозна битка. В текста това е подчертано чрез метонимия и персонификация: „Върхът отговори с други вик: ура!”.

А в картината на Ал. Попов наблюдаваме начупеност на образа. Камъните и скалата също се сливат с опълченците и турците, но усещането е повече статично и зрително, отколкото детайлно и пълнокръвно, както е при Вазов. Така поетът отново подчертава непреклонния дух на българите. А използваните художествени похвати показват,  че духът  на опълченците превъзхожда физическата сила на оръжието.

В картината „Защита на Орлово гнездо” и в одата „Опълченците на Шипка” се внушава представата за горе и долу. Така се противопоставят две основни посоки. „Горе” – това е върхът, на който се намират „дружините горди” и „очакват геройски душманските орди”, „Долу”, в низината, са турските орди, „бесни и шумящи”. Идеята на тези „горе” е да запазят националното си достойнство и чест, като защитават прохода в името на висока цел – българското освобождение. Другите са „долу” – те са поробителите, а тяхната единствена цел е да останат господари на въстаналата рая. Отново текстът на Вазов е по – описателен и по – експресивен от картината. Авторът представя експресивност дори и в самите глаголи.

И ордите тръгват с викове сърдити

…

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват без сигнал, без ред

Турците лазят, а „лъвовете” тичат.

Целта на картината обаче е да улови мига, а не времето, докато текстът се разгръща във времето, за да улови устрема и движението. Вазовата Епопея показва по – добре символиката на върха. Като пространство на битката и като място, където духът намира пътя към победата. Също така тук решителна роля играе и силата на словото, което в живописта е невъзможно.

България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,…

Във Вазовата творба се противопоставят активността на българите срещу пасивността на турците.

Грабвайте телата! – някой се изкряска,

и трупове мъртви фръкнаха завчаска…

докато картината улавя пластиката на момента. Застиналостта във времето и внушението на изпълненото с фигури пространство също постигат усещането за сюблимност, но по друг – изобразителен начин, чрез напрегнатостта на телата и усилието на волята, а не чрез движението и преместването на зрителни гледни точки.

По отношение на цветовете безспорно картината превъзхожда текста. В „Защита на Орлово гнездо” цветовете са по – ярки и по – въздействащи от тези в текста. Турците са облечени в синьо и с червени фесове, а българите носят тъмнокафява войнишка униформа, с шапки и навои на краката. Именно тук те внушават контраст. Докато при Вазов контрастът се изразява в поведението на героите: „кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят като живи пак!” В поезията са от значение повече символичните означения на цветовете и в духа на възрожденската стилистика, извеждаща представа за робството като тъмно безвремие и за свободата като светло бъдеще, те са повече черно и бяло – „покрит с бели кости  и със кървав мъх”. Не остава незабелязано и метафоричното присъствие на кръвта, на проливащата се кръв, нещо което и живописта може да изобрази, но поетическият текст многократно подчертава значението и като знак на живота и смъртта, като залог за победата и героизма:

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива

Впечатлението за динамика в текста се създава и от градирането на епитети, глаголи и метонимии, които извеждат представата за устрем, за готовност за смърт, за избор между смъртта и победата: пушкат, отблъскват, всякой гледа да бъде напред, последният напън вече е настал, ревна гороломно, желязото срещат с железни си гърди, хвърлят се с песни в свирепата сеч. Това е кулминацията на епичната битка, това е кулминацията на една епична епопея – национално – освободителната борба, в която духът на българина намира към победата „най – прекия път” – пътя на саможертвата. Тъмното минало е отречено и на чутовния връх се е родил новият българин, познал свободата. Според Милена Кирова „Епопея на забравените е текст за митологичната идентификация между маса и личност, тя разказва колко бавно и трудно един цял народ „полудява”. Точно това е уловил Вазов в „Опълченците… духът и лудостта, поривът и готовността да се умре за свободата. Така големият поет превръща историческия материал в литература, която надхвърля измеренията на конкретното историческо време и е послание за бъдещите векове.

И в „Опълченците на Шипка”, и в „Защита на Орлово гнездо” се прославят героизмът и величието на подвига, саможертвата на българските опълченци в името на родината. От този момент насетне България отново ще бъде свободна, а българинът ще възвърне своето самочувствие на достоен човек, въпреки своето тъмно минало, благодарение на многобройните жертви от страна на българския и руски народ. Различни са внушенията и художествените похвати на живописта и поезията при представянето на героизма, различни като рисунък, техника, изразни средства. Поезията повече изразява, а живописта изобразява картините на върхово проявление на българския дух. Но изкуството, посветено на национално – освободителната тематика, е обединено около идеята за безсмъртието на подвига, за силата на волята и за пътя към свободата, затова е уникално във внушенията си, които и днес убедително ни напомнят, че преди 130 години България възкръсна за своя нов живот.

Христофор Пламенов Рачев, 1992 г.