ШИПЧЕНСКАТА ЕПОПЕЯ И РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА 1877-1878 Г. ,доц. д-р Петко Ст. Петков

Наближаващата 135-годишнина от началото на Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. е събитие, което освен юбилейно честване изисква отговори на редица важни въпроси. Така например днес не всички разбират в какво се състои освободителния характер на войната. Не трябва да го търсим непременно и само в личен план. Тази безспорна характеристика на войната (освободителната) има значение доколкото след нея се възстановява българската държава – една от главните цели на българското националноосвободително движение през ХІХ век.

Напоследък се чуват гласове, че тази война и резултатите от нея са просто един бурен епизод от развитието на Източния въпрос, че в развитието на поредната Източна криза 1875-1878 г. ролята на българите е незначителна. Наистина, след провалянето на Цариградската конференция в края на 1876 г. (провокирана в значителна степен от българското въстание през пролетта на 1876 г.) до Учредителното събрание (1879 г.) българската активност не е водеща и определяща за хода на историческото развитие, тя в значителна степен е подчинена на редица външни фактори. Голямата самостоятелна намеса на българите е веднъж през 1876 г. (и то не само чрез въстанието, но и с политическата активност след него

¹) и втори път – през учредителната за новата българска държава 1879 г.

² От това обаче съвсем не следва, че руско-турската война от 1877-1878 г. е просто резултат от развитието на отношенията между Великите сили и Османската империя. Напротив, тази война е закономерно следствие от десетилетните усилия на поколения българи за отхвърляне на османското господство и за възстановяване на българската държава.

* * *

На Кавказкия фронт боевете започват още през април 1877 г., но на Дунавския – едва два месеца след обявяването на войната. На 10/22 юни 1877 г. Долнодунавският отряд на ген. А. Цимерман извършва десант при Галац, навлиза в Северна Добруджа и освобождава първите български селища Мачин, Тулча, Хърсово, Черна вода. Задачата, възложена на отряда, е да заблуди противника, че това е посоката на основния руски удар. На 15/27 юни главните руски части преминават реката при Свищов, освобождават града и създават плацдарм за прехвърлянето на останалите войски. Следва разделянето на армията на три отряда с конкретни военни задачи. Предният с командир ген. Й. Гурко е в състав от 12 000 бойци (включително и Българското опълчение) и трябва да напредне бързо към централните старопланински проходи. Западният (35 000 души) е командван от ген. Н. Криденер и се насочва към Никопол. Източният отряд е начело с престолонаследника Ал. Александрович и има най-голям състав – 70 000 души, – тъй като получава нелеката задача да блокира турските части в Североизточна България, заемайки фронт от около 120 км. – от Русе до Стара планина.

          След освобождаването на старата българска столица Търново на 25 юни/ 7 юли 1877 г. отрядът на ген. Гурко преминава планината през Хаинкьойската пътека, превзема подбалканските селища в Казанлъшката долина и атакува от юг Шипченския проход и връх “Св. Никола”, подпомаган от други руски части от север.

          С падането на Шипка задачата на отряда е изпълнена, но Гурко настоява пред главнокомандващия княз Николай Николаевич да напредне още на юг. С освобождаването на Стара Загора Предният отряд се озовава в Тракия, но тук среща предвидими трудности. Бързите успехи на щурмовия руски отряд принуждават турското командване да прехвърли военни сили от Западните Балкани, които са насочени към централните планински проходи. На 19/31 юли 1877 г. двете войски се срещат пред Стара Загора. Тази битка става бойно кръщение на Българското опълчение. Началникът му ген. Н. Столетов е впечатлен от храбростта на българите, успели да съхранят бойното си знаме, подарено им от жителите на гр. Самара. Но пред напора на четирикратно по-многобройните сили на Сюлейман паша руси и българи отстъпват. Стара Загора и околните селища са опустошени от редовна войска и башибозук. Предният отряд е разформирован, а отбраната на старопланинските проходи е възложена на ген. Ф. Радецки. Той трябва да задържи турците на юг от Балкана, но не успява да предвиди къде ще бъде нанесен главният им удар. На 9/21 август пред Шипка се изправя 27-хилядна османска армия срещу 5500 защитници на прохода – руси и българи. Започва едно от най-тежките сражения в хода на войната.

          Боевете за прохода започват рано сутринта на 9/21 август 1877 г. Многоброен башибозук принуждава Четвърта опълченска дружина, разположена над с. Шипка, да се оттегли към върха. Авангардът на Реджеб паша отхвърля предните руски постове на изток и заема вр. Малък Бедек. Малко по-късно осем табора настъпват по шосето под вр. Свети Никола към Предната позиция. Защитниците на прохода – орловци и опълченци – с точен огън разстройват редиците на противника и връщат назад турците, причинявайки им големи загуби. Третата атака, насочена срещу десния фланг на защитата около Голямата батарея, също завършва безславно. Щетите на турците стигат 1000 убити и ранени. В разгара на боя на Шипченската позиция пристига подкрепление от 35 пехотен Брянски полк. Силите на защитниците нарастват до 7300 души. Редуват се атака след атака. Когато таборите попадат в зоната на фланговия огън на Централната и Кръглата батарея, не издържат и отстъпват назад. Неслучайно военният кореспондент В. Немирович-Данченко възкликва: „Всеки наш войник беше герой в този паметен ден. Нямаше нерешителни и страхливци… Българските дружини се държаха също така изумително…”

           Едва сега ген. Ф. Радецки се убеждава, че действията на противника срещу Елено-Твърдишкия проход имат демонстративен характер. Пристигнал в Търново и научил от телеграмите на ген. Н. Столетов за тревожното положение на Шипка, той се разпорежда нови руски части да тръгнат на 10/22 август към прохода. През този ден обаче турците не предприемат нови атаки, в щаба им се разработва нов план, последван от прегрупиране на силите. Командването на защитниците също провежда военен съвет и под умелото ръководство на ген. Столетов решава предвид многократното превъзходство на противника, да се премине към кръгова отбрана. На Предната позиция броят на защитниците е около 1800 души, на Главната – 4100, а в резерв са оставени 1400 души. През нощта срещу 11/23 август пристига и вестта за приближаващата помощ, изпратена от ген. Радецки – вест, която мобилизира и повдига бойния дух на руси и българи.

           Турското настъпление на 11/23 август започва още в ранни зори с артилерийски огън и пехотна атака. Натискът по всички фронтове е изключително упорит. Като не смогват да отблъснат редуващите се турски атаки само с огън, защитниците неведнъж изскачат от окопите и се нахвърлят върху неприятеля с щикове и приклади. До обед на същия ден всички турски атаки са отблъснати успешно. По-късно положението се затяга. Оцелелите защитници продължават да удържат, макар да са почти напълно обкръжени. Но силите са на привършване, няма и достатъчно патрони и снаряди. Стрелбата на защитниците почти заглъхва, те посрещат налитащия противник с щикове и приклади, с камъни, дървета и счупени оръдия… В този най-критичен момент на Шипка пристигат първите подкрепления от резерва, изпратен от ген. Радецки. С боен вик „Ура” 205 стрелци по двама на кон бързо заемат окопите на Централната височина. Вестта за тях предизвиква радост и нова енергия у защитниците. Заповядана е контраатака и целостта на отбранителната позиция е възстановена. Към 20 часа боят стихва, а с падането на нощта заглъхват последните изстрели. Пристигат и останалите подкрепления, а ген. Радецки обхожда позицията и изказва лична благодарност на защитниците за проявения от тях героизъм³.

           Всъщност положението на Шипка остава тревожно до края на август, а през септември са отбити нови турски атаки. Независимо от това, главаната цел на турската операция за превземане на прохода и съединяване с обкръжените в Плевен войски на Осман паша, е осуетена. Защитниците на Шипка – българи и руси – допринасят по категоричен начин за успешния изход от войната. Успешната отбрана на Шипченския проход от 9/21 до 13/25 август проваля турския замисъл за съединяване на частите на Сюлейман паша с блокираните в Северна България турски сили. Съществен принос за този успех има Българското опълчение, както и местното население, подпомагащо бранителите на връх “Св. Никола”… Поредният подвиг на шипченските защитници е „зимното стоене” по височините на прохода. При изключително неблагоприятни условия на постоянни снежни виелици през ноември и декември 1877 г. те остават на позициите си – по голите хребети на вр. Свети Никола и Орлово гнездо.

           В края на 1877 и началото на 1878 г. руското командване предприема рискована операция – зимно настъпление през Балкана с цел окончателно сломяване силите на противника. При тежки зимни условия отрядът на ген. Гурко преминава с бой по високите западнопланински пътеки и на 23 декември 1877 г./ 4 януари 1878 г. освобождава София. По същото време през Троянския проход в Подбалканското поле излиза отрядът на ген. П. Карцов. В края на 1877 г. руски войски и Българското опълчение под командването на ген. Ф. Радецки успяват да превземат и последната укрепена позиция на турците, предпазваща пътищата към Тракия – военния лагер при Шипка-Шейново, където заедно с Вейсел паша са пленени 23 000 турски войници. Следва мощно настъпление на руските войски по всички фронтове през месец януари 1878 г. След превземането на Пловдив и падането на Одрин турското военно поражение става неизбежно. На 19/31 януари 1878 г. е подписано примирие, слагащо край на военните действия и начало на сложни дипломатически ходове, за да се превърнат военните успехи в значим политически резултат. В „Основите на мира”, приети от турската страна на същия ден, се постановява: „„България в границите, определени в съответствие с принципа на мнозинството от българското население и не по-малко от границите, определени от Цариградската конференция, ще бъде преобразувана в автономно, плащащо данък на султана, княжество с национално християнско правителство и местна милиция. Отоманските войски ще бъдат изтеглени от нейната територия с изключение на някои места, които ще бъдат определени допълнително”⁴

* * *

          За Руско-турската война от 1877-1878 г. вече има значителна литература и сериозни научни изследвания. Независимо от актуалността на някои от дискусиите, свързани с нея, едно е безспорно – тази повратна в историческата съдба на българите война е следствие от десетилетните усилия на народа ни (а също и на други балкански християни) за отхвърляне на османското иго и за създаване на национална държава в духа на модерните държавоустройствени модели на ХІХ век. Косвено доказателство за това е и активното българско участие във войната през 1877 и 1878 г., което е своеобразно продължение на десетилетното българско националноосвободително движение. Това изключително полезно за крайния руски успех българско участие, макар да не може да се измери точно и да се съпостави с руската военна мощ, ни позволява да заключим, че и ние, българите, сме съосвободители на Отечеството си.

          1  Неслучайно в емигрантските вестници от 1876-1877 г. се прокарва идеята за “начало на българското възраждане”, заради превръщането на българския въпрос в централен за великите сили и предстоящото начало на руско-турската война. – Български глас, бр. 46, 30.IV.1877; г. II, бр. 9, 13.VIII.1877. П. Ст. Петков, Идеи за държавно устройство и управление в българското общество 1856-1879 г. Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново. 2003, с. 75-89.