„Опълченците на Шипка” е заключителната творба, която Вазов представя в цикъла „Епопея на забравените”. В одата поетът увековечава подвига на българските герои, загинали достойно за свободата на родината.
… защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх…
„Епопея на забравените” – това е поетичното ядро, около което са се кондензирали всичките ни знания и впечатления, свързани с онези имена, които достойно са дали живота си за България – от благоговейния трепет, който са ни вдъхвали строгите портрети по стените на училищните коридори, до най-новите данни, които ни е дала прецизната историческа наука.
За одата си „Опълченците на Шипка” Иван Вазов признава: „Това е едно от най-силните ми стихотворения.” Тази творба наистина е силна със заряда от доблестни чувства, които не напускат душата на българина повече от пет века.
Целта на Иван Вазов е да покаже пътя на победата, а не толкова самата победа. Още началото на творбата завладява с мъката на поета, която е породена от спомена за паметните погроми.
Върхът в творбата е представен по няколко начина. Върхът като топос, мястото на битката, но също така и като символично значение – това е онова, което българският народ постига в годините на национално – освободителни борби и извежда идеята, че извървявайки този път към свободата, българинът няма повече да бъде роб.
„Защита на Орлово гнездо” е спираща дъха картина, която изобразява най-трудните и тежки боеве, водени на връх Шипка за Освобождението на България. По различен начин картината и текстът успяват да постигнат усещането за нещо велико, сюблимно и непреходно във времето. Картината улавя събитието в мига, в пространството, докато съществена задача на художествения текст е да го разгърне във времето.
В „Защита на Орлово гнездо” представата за героично е постигната чрез внушение (изображението) на лицата на опълченците и на турците. Художникът Алексей Попов умело използва контраста. При българските опълченци той е постигнат чрез решителността на движението напред, противопоставена на статичността на турците. Те са илюстрирани с фанатичното в себе си, и разбира се, с омразата им. Другият начин, по който Ал. Попов изобразява героичното в картината е чрез жестовете. Именно при българите опълченци има устрем напред и нападение. Това улавяме в човека, който е застанал отгоре на скалата с камък в ръце. Далеч по – различно е поведението на турците. Те прилагат отбранителна тактика, която добре се вижда в картината.
В поезията, обаче, където присъства обобщеност, разгърнатост и многозначност, поетът използва множество метонимии и метафори, които представят всеобхватно движението напред и нападението на българите.
Върхът отговори с други вик: ура!
Вазов използва сполучливо и амплификацията като художествен похват, при повторението и напластяването на еднотипни думи и фрази, така се създава усещането за величественост и монументалност.
… и с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;…
По-надолу в текста Вазов пише,:
… дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,…
което засвидетелства готовността на българите да направят и невъзможното за своята родина. Поетът изобразява преливането на човека и природата в една грандиозна битка. В текста това е подчертано чрез метонимия и персонификация: „Върхът отговори с други вик: ура!”.
А в картината на Ал. Попов наблюдаваме начупеност на образа. Камъните и скалата също се сливат с опълченците и турците, но усещането е повече статично и зрително, отколкото детайлно и пълнокръвно, както е при Вазов. Така поетът отново подчертава непреклонния дух на българите. А използваните художествени похвати показват, че духът на опълченците превъзхожда физическата сила на оръжието.
В картината „Защита на Орлово гнездо” и в одата „Опълченците на Шипка” се внушава представата за горе и долу. Така се противопоставят две основни посоки. „Горе” – това е върхът, на който се намират „дружините горди” и „очакват геройски душманските орди”, „Долу”, в низината, са турските орди, „бесни и шумящи”. Идеята на тези „горе” е да запазят националното си достойнство и чест, като защитават прохода в името на висока цел – българското освобождение. Другите са „долу” – те са поробителите, а тяхната единствена цел е да останат господари на въстаналата рая. Отново текстът на Вазов е по – описателен и по – експресивен от картината. Авторът представя експресивност дори и в самите глаголи.
И ордите тръгват с викове сърдити
…
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват без сигнал, без ред
Турците лазят, а „лъвовете” тичат.
Целта на картината обаче е да улови мига, а не времето, докато текстът се разгръща във времето, за да улови устрема и движението. Вазовата Епопея показва по – добре символиката на върха. Като пространство на битката и като място, където духът намира пътя към победата. Също така тук решителна роля играе и силата на словото, което в живописта е невъзможно.
България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,…
Във Вазовата творба се противопоставят активността на българите срещу пасивността на турците.
Грабвайте телата! – някой се изкряска,
и трупове мъртви фръкнаха завчаска…
докато картината улавя пластиката на момента. Застиналостта във времето и внушението на изпълненото с фигури пространство също постигат усещането за сюблимност, но по друг – изобразителен начин, чрез напрегнатостта на телата и усилието на волята, а не чрез движението и преместването на зрителни гледни точки.
По отношение на цветовете безспорно картината превъзхожда текста. В „Защита на Орлово гнездо” цветовете са по – ярки и по – въздействащи от тези в текста. Турците са облечени в синьо и с червени фесове, а българите носят тъмнокафява войнишка униформа, с шапки и навои на краката. Именно тук те внушават контраст. Докато при Вазов контрастът се изразява в поведението на героите: „кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят като живи пак!” В поезията са от значение повече символичните означения на цветовете и в духа на възрожденската стилистика, извеждаща представа за робството като тъмно безвремие и за свободата като светло бъдеще, те са повече черно и бяло – „покрит с бели кости и със кървав мъх”. Не остава незабелязано и метафоричното присъствие на кръвта, на проливащата се кръв, нещо което и живописта може да изобрази, но поетическият текст многократно подчертава значението и като знак на живота и смъртта, като залог за победата и героизма:
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива
Впечатлението за динамика в текста се създава и от градирането на епитети, глаголи и метонимии, които извеждат представата за устрем, за готовност за смърт, за избор между смъртта и победата: пушкат, отблъскват, всякой гледа да бъде напред, последният напън вече е настал, ревна гороломно, желязото срещат с железни си гърди, хвърлят се с песни в свирепата сеч. Това е кулминацията на епичната битка, това е кулминацията на една епична епопея – национално – освободителната борба, в която духът на българина намира към победата „най – прекия път” – пътя на саможертвата. Тъмното минало е отречено и на чутовния връх се е родил новият българин, познал свободата. Според Милена Кирова „Епопея на забравените е текст за митологичната идентификация между маса и личност, тя разказва колко бавно и трудно един цял народ „полудява”. Точно това е уловил Вазов в „Опълченците… духът и лудостта, поривът и готовността да се умре за свободата. Така големият поет превръща историческия материал в литература, която надхвърля измеренията на конкретното историческо време и е послание за бъдещите векове.
И в „Опълченците на Шипка”, и в „Защита на Орлово гнездо” се прославят героизмът и величието на подвига, саможертвата на българските опълченци в името на родината. От този момент насетне България отново ще бъде свободна, а българинът ще възвърне своето самочувствие на достоен човек, въпреки своето тъмно минало, благодарение на многобройните жертви от страна на българския и руски народ. Различни са внушенията и художествените похвати на живописта и поезията при представянето на героизма, различни като рисунък, техника, изразни средства. Поезията повече изразява, а живописта изобразява картините на върхово проявление на българския дух. Но изкуството, посветено на национално – освободителната тематика, е обединено около идеята за безсмъртието на подвига, за силата на волята и за пътя към свободата, затова е уникално във внушенията си, които и днес убедително ни напомнят, че преди 130 години България възкръсна за своя нов живот.
Христофор Пламенов Рачев, 1992 г.
Паметникът на свободата на връх Шипка
„На този връх свет паметник ще се издига,
На бъдност да напомня за безстрашните деди.
Могъща пирамида небо ще достига,
на майки да мълви, на внуци да реди.”
Венко Марковски
Светлият спомен за съвместната величава борба на Шипка за освобождението на България с помощта на руските войски превърна в пламенна любов вековната привързаност на българския народ към Русия. Народната признателност, благодарност и почит към паметта на хилядите воини, дали живота си за нашата свобода, са намерили и веществен израз в повече от 440 паметника, издигнати на различни места в цялата страна.
Няма българско сърце, което да не трепне от този кратък, но така затрогващ и съдържателен текст. Горе, когато пред него се възправя с цялата си масивност и величие Паметникът на свободата, като апотеоз прозвучава от бронзовата плоча познатият Вазов стих:
И днес йощ Балканът, щом буря захваща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Идеята за изграждането на паметника е предложена на заседание на Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. През 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка” се взема решение, във връзка с 45 – годишнината от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Открива се подписка за събиране на средства. Държавата отпуска 200 000 лева. През 1924 г. е обявен конкурс за проект на паметника. Той е спечелен от архитект Атанас Донков и скулптора Александър Андреев.
Строежът започва през 1926 г. под ръководството на инженер Богдан Горанов, Минчо Заеков и Иван Данков. Завършен е след 5 години през 1931 г. През лятото на 1927 – 1928 г. е усилената строителна дейност. Времето на планината много често било мъгливо и дъждовно. Доставени са строителни материали: каменни блокове, пясък, цимент, бетонно желязо, дървен материал. Превозвали са ги с камиони от с. Шипка, а до върха с коне, волове и каруци.
На върха бил направен изкоп с площ 300 м2 и дълбочина 3 м в скалния масив. Изкопаните каменни блокове използвали за строежа.
През 1975 г. започва преустройството на горната част на стълбището и изграждане на нов подход към Паметника на свободата. По проект на скулптора Любен Димитров и архитектите Пейо Бербенлиев и Иван Николов се строи алея на славата и ново оширено стълбище към паметника. Три орелефни каменни композиции ще разказват за героичния подвиг на опълченци и руси през август 1877 г., за помощта, която българското население оказва на бранителите на Шипка и за драматичната зимна защита на прохода.
„На борците за свобода” – гласи надписът с метални букви, поставен от северната страна на Паметника на свободата, който се издига на върха като верен страж над вечния покой на загиналите руски и български воини и като символ на вековната бойна дружба между двата народа.
Паметникът на свободата представлява един монументален каменен блок във форма на правилна четиристенна пресечена пирамида с три последователни отстъпа към вертикалната ос и едно надвесване при короната горе. Приземната му основа има размери 17 на 16,06 м, а върхът – 8 на 7,90 м. Висок е 31,50 м. От северната страна на разширения отстъп над входа гордо бди на стража бронзов лъв, дълбок 8 и висок 4 м, излят в гр. Казанлък. На източната, южната и западната страна на паметника с големи метални букви са отбелязани имената на Шипка, Стара Загора и Шейново – местата, където руси и опълченци са проявили изумителна храброст, проливали кръвта си и оставили костите си за нашата свобода.
Паметникът е изграден от доломит, с неправилна циклопна зидария отвън и квадрова зидария отвътре. Вътрешността на зида е запълнена с желeзобетон.
През 1957 г. наред с архитектурно – благоустройствените паркови подобрения са направени значителни промени и във вътрешността на Паметника на свободата. Приземният и партерният етаж са свързани с кръгов отвор. Долу върху четири лежащи лъва е поставен нов голям каменен саркофаг, под който са събрани костите на загиналите руси и българи. Пред него се намира двуфигурна скулптурна група показваща руски воин и български опълченец, застанали на стража. Друга скулптурна фигура в горното помещение символизира победата на руско – българското бойно братство.
На източната вътрешна страна в приземния етаж е издълбан надписът:
„Българино, склони чело пред туй свято място, заветен паметник на вечната дружба между българи и руси, увенчали с кръвта си нашата свобода.”
А на западната се откроява безсмъртният Ботев стих:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”
Аритектурно – скулптурното оформяне на двете помещения в Паметника на свободата е извършено по проекти на архитект Иван Васильов и скулпторите Мара Георгиева, Любен Димитров, Михаил Кац, Дора Дончева и Иван Мандов.
Тържественото откриване на паметника става на 26 август 1934 г., по случай 56 – годишнината от Шипченската епопея. Присъстват над 300 000 души.
С постановление на Министерския съвет от 5 октомври 1956 г. местата от Шипченския проход са обявени за Национален парк музей „Шипка”. Засаждат се зелени площи, а до върха се построяват 890 стъпала.
Ще минат години, столетия, а Паметникът на свободата все така величествено ще се възправя на чутовния връх и ще напомня през вековете за героизма и славата на шипченските защитници.
Автори: Филип Грозев, Марин Маринов
Руско – турската война в българската литература и живопис
„Опълченците на Шипка” е заключителната творба, която Вазов представя в цикъла „Епопея на забравените”. В одата поетът увековечава подвига на българските герои, загинали достойно за свободата на родината.
… защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх…
„Епопея на забравените” – това е поетичното ядро, около което са се кондензирали всичките ни знания и впечатления, свързани с онези имена, които достойно са дали живота си за България – от благоговейния трепет, който са ни вдъхвали строгите портрети по стените на училищните коридори, до най-новите данни, които ни е дала прецизната историческа наука.
За одата си „Опълченците на Шипка” Иван Вазов признава: „Това е едно от най-силните ми стихотворения.” Тази творба наистина е силна със заряда от доблестни чувства, които не напускат душата на българина повече от пет века.
Целта на Иван Вазов е да покаже пътя на победата, а не толкова самата победа. Още началото на творбата завладява с мъката на поета, която е породена от спомена за паметните погроми.
Върхът в творбата е представен по няколко начина. Върхът като топос, мястото на битката, но също така и като символично значение – това е онова, което българският народ постига в годините на национално – освободителни борби и извежда идеята, че извървявайки този път към свободата, българинът няма повече да бъде роб.
„Защита на Орлово гнездо” е спираща дъха картина, която изобразява най-трудните и тежки боеве, водени на връх Шипка за Освобождението на България. По различен начин картината и текстът успяват да постигнат усещането за нещо велико, сюблимно и непреходно във времето. Картината улавя събитието в мига, в пространството, докато съществена задача на художествения текст е да го разгърне във времето.
В „Защита на Орлово гнездо” представата за героично е постигната чрез внушение (изображението) на лицата на опълченците и на турците. Художникът Алексей Попов умело използва контраста. При българските опълченци той е постигнат чрез решителността на движението напред, противопоставена на статичността на турците. Те са илюстрирани с фанатичното в себе си, и разбира се, с омразата им. Другият начин, по който Ал. Попов изобразява героичното в картината е чрез жестовете. Именно при българите опълченци има устрем напред и нападение. Това улавяме в човека, който е застанал отгоре на скалата с камък в ръце. Далеч по – различно е поведението на турците. Те прилагат отбранителна тактика, която добре се вижда в картината.
В поезията, обаче, където присъства обобщеност, разгърнатост и многозначност, поетът използва множество метонимии и метафори, които представят всеобхватно движението напред и нападението на българите.
Върхът отговори с други вик: ура!
Вазов използва сполучливо и амплификацията като художествен похват, при повторението и напластяването на еднотипни думи и фрази, така се създава усещането за величественост и монументалност.
… и с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;…
По-надолу в текста Вазов пише,:
… дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,…
което засвидетелства готовността на българите да направят и невъзможното за своята родина. Поетът изобразява преливането на човека и природата в една грандиозна битка. В текста това е подчертано чрез метонимия и персонификация: „Върхът отговори с други вик: ура!”.
А в картината на Ал. Попов наблюдаваме начупеност на образа. Камъните и скалата също се сливат с опълченците и турците, но усещането е повече статично и зрително, отколкото детайлно и пълнокръвно, както е при Вазов. Така поетът отново подчертава непреклонния дух на българите. А използваните художествени похвати показват, че духът на опълченците превъзхожда физическата сила на оръжието.
В картината „Защита на Орлово гнездо” и в одата „Опълченците на Шипка” се внушава представата за горе и долу. Така се противопоставят две основни посоки. „Горе” – това е върхът, на който се намират „дружините горди” и „очакват геройски душманските орди”, „Долу”, в низината, са турските орди, „бесни и шумящи”. Идеята на тези „горе” е да запазят националното си достойнство и чест, като защитават прохода в името на висока цел – българското освобождение. Другите са „долу” – те са поробителите, а тяхната единствена цел е да останат господари на въстаналата рая. Отново текстът на Вазов е по – описателен и по – експресивен от картината. Авторът представя експресивност дори и в самите глаголи.
И ордите тръгват с викове сърдити
…
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват без сигнал, без ред
Турците лазят, а „лъвовете” тичат.
Целта на картината обаче е да улови мига, а не времето, докато текстът се разгръща във времето, за да улови устрема и движението. Вазовата Епопея показва по – добре символиката на върха. Като пространство на битката и като място, където духът намира пътя към победата. Също така тук решителна роля играе и силата на словото, което в живописта е невъзможно.
България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,…
Във Вазовата творба се противопоставят активността на българите срещу пасивността на турците.
Грабвайте телата! – някой се изкряска,
и трупове мъртви фръкнаха завчаска…
докато картината улавя пластиката на момента. Застиналостта във времето и внушението на изпълненото с фигури пространство също постигат усещането за сюблимност, но по друг – изобразителен начин, чрез напрегнатостта на телата и усилието на волята, а не чрез движението и преместването на зрителни гледни точки.
По отношение на цветовете безспорно картината превъзхожда текста. В „Защита на Орлово гнездо” цветовете са по – ярки и по – въздействащи от тези в текста. Турците са облечени в синьо и с червени фесове, а българите носят тъмнокафява войнишка униформа, с шапки и навои на краката. Именно тук те внушават контраст. Докато при Вазов контрастът се изразява в поведението на героите: „кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят като живи пак!” В поезията са от значение повече символичните означения на цветовете и в духа на възрожденската стилистика, извеждаща представа за робството като тъмно безвремие и за свободата като светло бъдеще, те са повече черно и бяло – „покрит с бели кости и със кървав мъх”. Не остава незабелязано и метафоричното присъствие на кръвта, на проливащата се кръв, нещо което и живописта може да изобрази, но поетическият текст многократно подчертава значението и като знак на живота и смъртта, като залог за победата и героизма:
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива
Впечатлението за динамика в текста се създава и от градирането на епитети, глаголи и метонимии, които извеждат представата за устрем, за готовност за смърт, за избор между смъртта и победата: пушкат, отблъскват, всякой гледа да бъде напред, последният напън вече е настал, ревна гороломно, желязото срещат с железни си гърди, хвърлят се с песни в свирепата сеч. Това е кулминацията на епичната битка, това е кулминацията на една епична епопея – национално – освободителната борба, в която духът на българина намира към победата „най – прекия път” – пътя на саможертвата. Тъмното минало е отречено и на чутовния връх се е родил новият българин, познал свободата. Според Милена Кирова „Епопея на забравените е текст за митологичната идентификация между маса и личност, тя разказва колко бавно и трудно един цял народ „полудява”. Точно това е уловил Вазов в „Опълченците… духът и лудостта, поривът и готовността да се умре за свободата. Така големият поет превръща историческия материал в литература, която надхвърля измеренията на конкретното историческо време и е послание за бъдещите векове.
И в „Опълченците на Шипка”, и в „Защита на Орлово гнездо” се прославят героизмът и величието на подвига, саможертвата на българските опълченци в името на родината. От този момент насетне България отново ще бъде свободна, а българинът ще възвърне своето самочувствие на достоен човек, въпреки своето тъмно минало, благодарение на многобройните жертви от страна на българския и руски народ. Различни са внушенията и художествените похвати на живописта и поезията при представянето на героизма, различни като рисунък, техника, изразни средства. Поезията повече изразява, а живописта изобразява картините на върхово проявление на българския дух. Но изкуството, посветено на национално – освободителната тематика, е обединено около идеята за безсмъртието на подвига, за силата на волята и за пътя към свободата, затова е уникално във внушенията си, които и днес убедително ни напомнят, че преди 130 години България възкръсна за своя нов живот.
Христофор Пламенов Рачев, 1992 г.
Шипченската епопея
Най – ярката изява на Българското националноосвободително движение е сформирането и действията на Българското опълчение. Идеята за създаването му се ражда през есента на 1876 г. и принадлежи на генерал Р. А. Фадеев и е свързано с подготовката на братска Русия за освободителната война срещу Турция след жестокото потушаване на Априлското въстание. Още през октомври 1876 г. По предложение на ген. Ростислав Фадеев руското Военно министерство създава основните документи за българските войскови формирования. Определя се и генерал – майор Никола Григориевич Столетов за началник на бъдещите опълченски дружини.
Идеята получава широка подкрепа и от българските емигрантски организации. На 20 октомври 1876 г. граф Д. А. Милютин подписва заповед за създаване на Българско опълчение. За негов командир е определен генерал Н. Г. Столетов. Сформирането на български дружини започва в град Кишинев. В началото на 1877 г. са сформирани 3 доброволчеки отряда от множество родолюбци под името Пеши конвой на главнокомандващия княз Николай Николаевич, а след обявяването на войната отрядите са прекръстени на Българско опълчение. Подготовката на българските дружини продължава в Плоещ, където се сформират 6 опълченски дружини от около 7500 души. Жителите на Самара подаряват на Българското опълчение знаме. То е изработено още през 1876 г. и е предназначено за въстаналите през април българи. Знамето е връчено на 6 май 1877 г. край Плоещ на Трета опълченска дружина. Там местният общественик Петър Алабин им връчва Самарското знаме с образите на Иверската Богородица и Св. св. Кирил и Методий (днес във Военно – историческия музей в София). След форсирането на река Дунав започва изграждане на 6 нови дружини, като в крайна сметка Опълчението достига 10 000 души.
Действия на Опълчението по време на Руско – турската война.
Първоначално руското командване се отнася резервирано към Българското опълчение и му възлага помощни интендантски функции и е поставено под управлението на княз В. Черкаски. По – късно, обаче, дружините са причислени към Предния отряд на генерал Гурко, с който участват в боевете. Опълченците се проявяват в сраженията на Шипка и при атаката на укрепения турски лагер при Шейново.
По пътищата на войната се водели ожесточени боеве. Настъпили и дните на Шипченската епопея – пример за несъкрушима отбрана при тежки атмосферни условия и на бойно братство между руси и опълченци. Общото ръководство на отбраната на Шипка приел генерал Ф. Ф. Радецки. Тя продължила 5 месеца. Независимо от яростните атаки на врага защитата на Шипченски проход продължавала и Радецки донасял: „На Шипка всичко е спокойно.”
Шипченската позиция била разположена по самия гребен на шосето от Габрово за с. Шипка и Казанлък. Тя се разделя на две части: предна позиция на връх Столетов и „главна позиция”, разположена северно от предната позиция. Двете позиции били съединени помежду си от тясна площадка, в средата на която се намирала турската караулка и напусната казарма.
Командният пункт на генерал Николай Столетов се намирал зад връх Шипка. Срещу Шипченската позиция настъпвил Сюлейман Паша. На 20 август Сюлейман паша свикал Военен съвет относно плана за атаката на Шипка. През нощта на 21 август ген. Столетов събрал Военния съвет и изразил надеждата си да бъде защитавана до край Шипченската позиция независимо от многократното превъзходство на противника. „До последния човек ще сложим костите си, а позицията не ще предадем.”
От 21 до 26 август Сюлейман паша водил непрекъснати атаки, напрягайки последни усилия за овладяване на прохода. В тези упорити боеве в първите три дни се сражавали и българските опълченци.
Решено било да се атакува левия фланг, а за отвличане вниманието на противника, да се извърши лъжлива атака по фронта – по стария от с. Шипка към връх Столетов. Атаката на Шипченската позиция започнала на 21 август 1877 г. В 7 часа сутринта. В този горещ ден всеки бързал на помощ, всеки чувствал че е нужен в боя. Тежко ранените отказвали да отидат в лазарета и оставали да помагат на другарите си.
На 21 август 1877 г. телеграмите изпращани по всички фронтове на войната гласяли: „Шипка е силно атакувана от армията на Сюлейман паша. Атаката започна сутринта, боят е в разгара си. Атаката се води по фронта като се обхождат и двата фланга. Положението е критично.”
След завършването на този славен боен ден, героите на Шипка се заклели до един да умрат заедно, но да не отстъпят прохода. До късно вечерта се чували сигнали за атака и виковете „Аллах” на атакуващите. Този път групи от башибозуци и черкези. През цялата нощ защитниците укрепявали своите позиции.
Боят продължил и на следващия ден 22 август, като когато се водел главно артилерийски двубой, като неприятелят постепенно заемал нови позиции, включително в направлението на централния сектор към връх Малуша. На помощ на защитниците сутринта на 22 август от Габрово пристигнал полковник Иловайски.
Сюлейман паша, сигурен в победата си, изпратил вечерта на 22 август донесение до султана: „Русите не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат от ръцете ни. Ако тая нощ противникът не се опита да избяга, то утре сутринта ще подновя атаките и надявам се ще го смачкам.” Боят започнал на разсъмване открит от артилерийския грохот и виковете „Аллах”. Неприятелят се стремял с един удар да забие на върха знамето на полумесеца. Застанали по местата си, защитниците отговорили със залповете на оръдията и пушките си. Само до обяд Сюлейман паша атакувал шест пъти Шипченската позиция, обхващайки я от три страни. Атаките се провеждали с изключителна устременост с цел да се съкрушат защитниците. В 17 часа следобед неприятелските сили завзели страничните височини и заплашвали централната позиция. Отрядът, крайно отслабен от големите загуби, едва се държал. В тези тежки съдбоносни часове Четвърта стрелкова бригада бързала на помощ. Не напразно тя била наречена „желязна”. Изминала дълъг път при 39 градусова горещина, без отдих, войниците й се катерели по стръмните балкански склонове, със суворовско мъжество преодолявали тежки препятствия, само за да стигнат навреме. Те чували как ехото на боя ставало все по – слабо и сърцата им се свивали от тревога и болка.
Изтощени от липсата на храна и вода, от страшната умора след тридневната борба, от горещината на августовското слънце – руски войни и български опълченци отбранявали с последни усилия позициите си. Загивали в безпощадния неравен бой орловци, брянци и опълченци.
Настанал решителния момент, когато „от кървавата буря” светлината в очите помръква. Точно тогава пристигнала дългоочакваната помощ. От към тила на позицията най – после се подело мощно „Ура”, което подхванали всички защитници. Гръмкото „Ура” на стрелците било прието възторжено от защитниците по цялата позиция. Помощта ги ободрила, възбудила в тях радост и надежда, възкресила в тях сили. От този момент сражението преминало в полза на руси и българи. Когато се разнесъл слухът, че идва помощ, Самарското знаме се развявало на мястото си.
Убеден, че на 23 август боят е загубен, Сюлейман паша заповядал отстъпление. Постепенно на Шипченската позиция легнала тишина, а на полесражението останали победителите. Част от опълчението с разрешението на ген. Радецки слязло в Габрово за два дни. Тук опълчениците получили облекло и ново оръжие и сили за нови подвизи.
Финалът на войната предстоял, но Шипченската епопея направила преломът й необратим.
Кристиян Андонов
Да си припомним Шипка
По думите на проф. Божидар Димитров, директор на НИМ, историята на войните създава и сражения символи – когато почти всяка война достигне до ключов момент, едно главно сражение, което да предопредели изходa й, колкото и големи да са жертвите или дори и в нея да не са унищожени главните сили на противника. За пример посочва Бородино, Добро поле, Сталинград и Шипка.
След сполучливия десант при Свищов, главното руско командване разделя войската си на три отряда. Предният е с главнокомандващ ген – майор Гурко в състав едва 14 000 бойци – най – малкият по численост, а с най – важната задача за бързо предвижване на юг.
Светкавичните и успешни действия на малкия отряд на Гурко, в чиято военна стойност се очаквала да бъде и по – ниска заради предполагаемата слаба боеспособност на включените в неговият състав български опълченски дружини, изненадва всички.
За две седмици успява да форсира Балкана, да овладее и задържи два важни прохода – Хаинбоаз и Шипка и главното – разгромява превъзхождащите го турски сили при Казанлък, Стара Загора и Нова Загора.
Най – важната му задача, обаче, тепърва предстои – предотвратяване на появата на Сюлеймановата армия в севернобългарските земи и евентуалното му насочване към Плевен и Осман паша или към Добруджа и Ахмед Али, би дало решително превъзходство на турските сили и позиции. Удържането на прохода Шипка се явява еднa от най – драматичните и решителни битки във войната.
След боевете при Стара Загора руското командване не се съмнява, че войските на Сюлейман ще настъпят, но въпросът е в каква посока. Според най – разпространеното мнение на руското командване, това трябва да стане през Твърдишкия или Котленския проход, тъй като е подчинен на главнокомандващия турската армия Мехмед Али паша ще поиска да се съедини с войските в „четириъгълника” и заедно да нанесат удар срещу русите. На 2 /14/ август от Цариград получава разрешение да настъпи срещу Шипка. Командирът на 8 армейски корпус генерал Радецки не знае това и заповядва по – голямата част от корпуса да се насочи към град Елена. „Неприятелят няма защо да хлопа на заключени врати, докато другите са отворени” е отговорът въпреки че ген. Столетов предупреждава за нападение. Все пак е взето решение и Брянският полк от Севлиево е изпратен в помощ.
Срещу 27 000 войска останала му след боевете в Тракия и 42 оръдия, Сюлейман има срещу себе си 7800 опълченци и руси и 27 оръдия, или седмократно превъзходство. Защитниците на прохода имат по – добри позиции, но и това преимущество ще бъде отстранено, когато турците заемат височините по фланговетe. Вместо това Сюлейман се насочва към заетия от българското опълчение и Орловски полк Шипченски проход. Често това се обяснява с решението му да действа самостоятелно, но трябва да се отчете и факта, че настъплението му през Шипка има и своите логични доводи – срещу Сюлейман стоят не толкова многочислени сили, които не могат да получат подкрепление нито от плевенския, нито от русенския отряд, достатъчно притеснени от турските войски. Обходен марш на Сюлейман към Плевен и Добруджа е също възможен, но изискива по- дълго време.
Ден първи 9 /21/ август, 7 часа сутринта. Атакуват две колони на Реджеб паша и Шакир паша. Пристъпите са яростни от 7 00 до 21 часа. Седем, осем, дори десет атаки за деня. Сюлейман паша предварително е телеграфирал в Цариград „До довечера проходът ще падне и войските ми ще минат през Балкана”. Атаките са отбивани, по обяд пристига Брянският полк и от движение се включва в боя. В телеграма до ген. Радецки, на ген. Дерожински съобщава към 3.00 часа „възможен е обход и ние ще се окажем в обсадно положение, отрязани от Габрово”.
До вечерта турците овладяват фланговите позиции на върховете Демиртепе, Демиевец, Малък бедек, доближават се значително до единственият извор и шосето за Габрово. Главните позиции обаче са удържани.
Ден втори 10 /22/ август. Атаки няма, но Сюлейман се готви за решителен щурм и предислоцирва частите си, променя плана за действие – обход и удар по тила на защитниците. И този ден Шипка остава без поддръжка. На 9 /22/ август руските части пратени от Търново към Елена са върнати обратно. В 40 градусов пек войските вървят бавно, без почивка, особено тежък е преходът Търново – Габрово, войските от резерва могат да достигнат върха едва на 11 /23/ август. Практически защитниците остават сами срещу очакваният щурм.
Ден трети 11 /23/ август. На разсъмване рано сутринта започва и самия щурм. На върха са 5 български опълченски дружини, Брянският и Орловският полк, около 6000 бойци и 28 оръдия.
Четирима турски паши – Шакир, Салих, Вейсел и Расим паша – се насочват с войските си за нов щурм. Числеността на нападателите е три пъти повече от заелите позиции руси и българи. Към десет часа Шипка е обхваната от всички позици: Расим паша е овладял волинската височина, Вейсел паша е излязъл в тила на защитниците, а в телеграма до Цариград пашата докладва” в мои ръце са двата пътя, които водят от Габрово до руската позиция, в мои ръце паднаха изворите.” Изворите наистина са заети, но пътя все още не, войските достигат до 100 – 200 м до него.
Според свидетели турските орди са водени от изпаднали в екстаз имами и ходжи, за да разпалват фанатизма им, сигнал за отстъпление не се предвиждал.
Опълченци и руси се бият с крайно ожесточение и никой не отстъпва, дори когато патроните свършват и турците навлизат в позициите. В телеграма на ген. Дерожински до ген. Радецки от 10 август се съобщава, че има малко патрони, а голяма част от оръжието е развалено. Заради липсата на патрони и снаряди е дадена заповед, „да се стреля само в случай на решително неприятелско настъпление”. Немирович – Данченко „всеки наш войник бе герой в този паметен ден, страхливци, нерешителни нямаше”.
Въпреки че на 23 няма дори сухари, че поради непоносимата жажда пътят е осеян с трупове, че в резерв няма нито един човек, защитниците устояват на пристъпите на неприятеля и не щадят гърдите и кръвта си за свободата на България.
В 7 часа турската атака започва, боят пламва с нова сила и миг преди турците да овладеят окопите, в позициите намиращи се най – близо до шосето за Габрово избухва „ура”, подхванато по цялата отбранителна линия. Пристига и дългоочакваната помощ. По двама на кон пристигат първите 205 души и влизат веднага в боя. До вечерта броят им е 15 000 души, изминали за четири дни 160 км, при 30 градуса горещина. Шипка е удържана.
Атаките на Сюлейман паша продължават и сутринта на 12 /24/ август, но са отбивани с лекота. Към 14 часа руски части се опитва да преминат и в контранастъпление. Боевете продължават и в следващите дни, дори и през нощта. На 15 /27/ август и руси и турци приключват активните действия. На Шипка вече е спокойно.
Русите дават 3411 убити и ранени и 531 опълченеца. Турците между 10 и 15 000. Още около 2 000 войници, турците ще загубят на 5 /17/ септември в един последен и отчаян опит на Сюлейман да пробие отбраната. Турците този път дори превземат скалите на „ Орлово гнездо”, но са бързо отхвърлени
Заключение Защо е битката символ?
Няколко хиляди български опълченци получават главна роля на Шипка, в сражението което трябва да реши войната.
– защитата е проверка на готовността за свобода и решителността на българите да я спечелят
– за всички е ясно, дори и за самите тях, особено след втората неуспешна атака на Плевен, че основната задача лежи върху тях, а още по – тежка е мисълта , че дори и да изпълнят войнският си дълг и да се сражават до последният жив, Сюлейман отново би нахлул в Северна България.
– победата е единствената цел.
Сам ген. Радецки оценява това ”Шипка това е заключена врата: през месец август тя издържа един тежък удар, с който Сюлейман паша се помъчи да я пробие, за да мине в Северна България… Следните четири месеца Шипка прикова 40 000 турска армия, отвлече я от другите пунктове на театъра на военните действия и с това улесни успеха на другите два наши фронта. Накрая същата тази Шипка подготви капитулацията на една втора неприятелска армия, а през януари тя послужи като отворена врата за победоносното шествие на една част от нашата армия към Цариград”.
И накрая, за да разбереш войната, достатъчно е да припомниш Шипка.
Йоана Радкова
“Участието на габровци в Руско – турската освободителна война”
През ХVІ и ХVІІ в. Габрово се оформя като хайдушко средище. Хайдутството в този край се подхранва от дервентджийските и войнугантски селища и от намерилите спасение в района заселници. Турският пътешественик Евлия Челеби, минал от Казанлък за Габрово през 1662 година казва: “Боже, прости ме, селото Габровско е бунтовническо и не е да се нощува в него. И зиме, и лете има разбойници.”
Габровци участват активно в борбите за освобождение и преди, и по време на Руско – турската освободителна война. Със записка от 13.11.1828 г. декларират, че са готови да въстанат. Те дават ценни сведения за проходите и хайдушките прояви в планината и заявяват, че руската армия ще получи подкрепа, ако навлезе в габровския район, защото се готви въстание. През същата година габровците Васил Иванов и Иван Димов представят мемоар с настояване за политическа автономия. Много габровци участват и в борбите за независимост на съседни държави – капитан Хаджиоглу участва в Сръбското въстание от 1804 г., а при подготовката на първия Браилски бунт К. Мустаков излиза с прокламация към българи, сърби и румънци за общобалканско сътрудничество против Турция. Във втория бунт, заедно с Г. Раковски участва Никола Стефанов, учител от Саботковци. За участието си в третия бунт капитан дядо Никола е осъден на 15 години каторга. От друга страна Кримската война от 1853 – 1856 г. раздвижва българите в емиграция. От 1853 г. габровецът Николай Палаузов е представител на българите пред руското правителство и дава на главнокомандващия Горчаков изложение “За сегашното положение на българския народ в Европейска Турция” и докладни записки. Като излага политическия, икономическия и духовния гнет, той настоява Русия да помогне да се освободим. Пак по негова инициатива, на 02.02.1854 г. се създава Българското одеско настоятелство Епитропия. В събирането на средства участва и Спиридон Палаузов. Настоятелството създава отряд от българи – доброволци за общи действия с руската армия.
В края на 1861 г. Габровско и Търновско отново са въстанически центрове. Действията са свързани с плановете на Раковски за освобождение с нахлуване на чета от Сърбия към Габровския балкан. За целта се създава българска легия в Белград като от 244 легисти габровци са Иван Грудов и Стефан Мустаков. Габровци участват и в четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю. Много габровци се записват и във Втора българска легия. С част от тях създават чета Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
По време на Руско – турската освободителна война от 1877 – 1878 г. габровци не само оказват разнообразна помощ и съдействие на руските войски и българските опълченци, но дават и подслон на хилядите бежанци от Южна България, станали жертва на опустошителните и жестоки турски набези. Най – обща помощта на габровци се разделя на четири части: разузнавателна и въоръжена помощ, помощ, оказана на бежанците и помощ на габровските жени.
В навечерието на войната през март 1877 г. политат разузнавателни сведения, предназначени за руските военни планове. Те донасят за разположението на турските сили в района, а те възлизат на 7 батальона, 6 ескадрона, 60 оръдия и общо 10 900 души. Три дни преди форсирането на р. Дунав Полевият щаб има нови данни за разположението и числеността на неприятеля в цяла България, като за Габрово е докладвано за 650 войника. Разузнавателните сведения на българите за противниковия лагер имат особено значение в хода на военните действия. За Габрово са докладвали учителят Андрей Манолов и търговецът Атанас Кехлибарев. Пратениците от Габрово носели и карта на разположението на турските войски и укрепленията, на подстъпите и върховете на Шипченския проход.
В Габрово започва и формирането на 9 – та и 10 – та опълченски дружини. Допълнени са предимно с доброволци от града и околията. За опълчението е изпратена и конска сотня от 48 конника – доброволци. В помощ на шипченските защитници на 09.08.1877 г. са изпратени и двете габровски опълченски дружини. 10 – та се изтегля в село Зелено дърво и заема позиция за охрана на десния фланг на Шипченския фронт, а две роти отиват на фронтовата линия на прохода, като вземат 200 коли от Габрово с които да издирват и прибират ранените. Членовете на габровския градски съвет осигуряват коне, самари, шейни и окопни инструменти за нуждите на отряда на Радецки, а габровци вземат активно участие в качването на оръдия на връх Шипка, в поправката на пътищата и в осигуряването на още оръжия и продоволствия. В Опълчението участват 400 човека от габровския край.
Габровци оказват пълна подкрепа на бежанците от Южна България, които са около 20 000. Те са посрещнати топло от габровските жени и са настанени във всяка къща в града и областта. В Априловска гимназия е организиран пункт за събиране на дрехи за бежанците и Девическата гимназия е превърната в болница за ранени и болни. Пристигайки в Габрово през август 1877 г., княз Наришкин устройва приюти и сиропиталища за бежанци и деца. Много бежанци са устроени и в изоставените турски имоти. На най – нуждаещите се раздават пари и им се позволява да прибират по 1/2 от реколтата. На крайно нуждаещите се е позволено да задържат 2/3 от нея.
Значителна и всеотдайна е помощта на жените от габровския край. Боевете на Шипка от 21 – 23 август се водят при изключително тежки условия, но това не сломява духа им. Голям брой жени под дъжд от куршуми изнасят с ведра вода за изжаднелите бойци, носят на гърба си боеприпаси към застрашените позиции, а на връщане пренасят ранени войници. Други работят доброволно в габровските болници и лазарети и се грижат за ранените. От сурови кожи приготвят топли дрехи за войниците, осигуряват храна и подслон за нуждаещите се. Активно участие в революционните дейности вземат членките на дружество “Майчина грижа” с председателка Гаврилица Ганчова, която умира от тиф, докато лекува заразените в инфекциозното отделение. Майор Кисов казва: ”Когато се откри лазаретът за болни и ранени в Габрово жените дадоха коя каквото имаше. Аз сам чух… че габровските гражданки нищо не жалели, всичко носели като се започне от лъжицата и паницата, дадоха дори и копринени юргани без принуждение”. Друг цитат на Д – р Писяцки потвърждава думите му: ”Kато отстъпиха гимназиалното заведение за болница, габровци дадоха също дюшеци, възглавници и покривки и много жени дойдоха да помагат. Госпожите и госпожиците често дохождаха в болницата, донасяха овощия, вино, тютюн и ги раздаваха на ранените…”
По време на защитата на Шипка Габрово е препълнено с войски и войскови учреждения. Край града се строят землянки, устройват се болници, формират се доброволческите отряди и втора серия опълченци. Самоотвержената помощ на габровци показва колко силно е било желанието им за свобода и че не са я получили даром. По време на войната всеки е дал най – скъпото си за Майка България, но след петвековното робство полумесеца най- накрая залязва и над българския народ изгрява дълго жадуваното слънце.
Христина Петрова
Габровци в помощ на Шипченските боеве
След вековна упорита борба срещу Османското иго, руски поделения пристигнали в Габрово. От този момент до края на войната Габрово играе значителна роля, както в осъществяването на знаменития триъгълник с връх Шипка, така също и като база за широко настъпателна операция на руските войски през България. През цялото време на героичната защита на Шипка Габрово е бил препълнен с войски и войскови учреждения, улиците били задръстени от обози, край града се строели землянки, устройвали се болници, формирали се доброволнически отряди и дружини. Боевете на Шипка от 21 – 23.08.1877 г . протичат при изключително тежки условия: числено превъзходство на противника, недостатъчно боеприпаси, липса на храна и преди всичко на вода. Тогава голям брой жени под дъжд от куршуми изнасят вода с ведра за изжаднелите бойци, боеприпаси към застрашените позиции, а на връщане пренасят ранени войници. Войната заварва руската армия неподготвена във военно – медицинско отношение. По предложение на българския лекар Алекси Христов, руски възпитаник, габровската община организира в сградата на гимназията само за един ден първата габровска болница, в която вечерта на 16 юли 1877 г . постъпват на лечение 76 ранени бойци. Болницата е обзаведена с 250 легла с постели, събрани от жителите на града. Само три дни след откриването на болницата в нея са настанени 308 ранени, без да се счита броят на по – леко ранените бойци. Обзаведени са и няколко операционни, към които, поради липса на достатъчен брой персонал, са привлечени за медицински сестри няколко учителки и монахини.
През първата половина на август 1887 г ., когато на Шипка се водят едни от най – кръвопролитните сражения, Габровската община изпраща там цяла рота доброволци – мъже, жени и ученици. Те раздават вода на защитниците и със “собственоръчно приготвени носилки“ пренасят ранени в габровските болници. През суровата зима на 1877 – 1878 г. грижата за спасяване живота на руските герои се превръща в грижа за целия Габровски край. В болниците, в десетки габровски къщи са настанени над 2 600 ранени и премръзнали руски войници и опълченци. При минус 20 градуса студ всеки ден от върха на Балкана с шейни или носилки са спасявани по 200 премръзнали войници и офицери от Шипченския отряд. В нощната тъмнина приведени български жени с фенери обикалят и търсят ранени руски войници, за да ги превържат и приберат. Тази помощ е отразена от командира на Девета опълченска дружина – подполковник Лвов, в рапорт до ген. Столетов. Той съобщава, че е събрал 200 коли от града, които са били натоварени с ранени и благополучно откарани от местните жени и мъже до превързочния пункт. Готвейки се за зимния поход, в спомените си отбелязва: “за три недели в Габрово бяха заръчани седла и самари, подготвяше се запас сухари и булгур и от рано бяха закупени по 60 глави рогат добитък за всеки полк пооделно.” По време на Руско – турската освободителна война през 1877 – 1878 г. населението на Габровско не само оказва помощ и съдействие на руските войски и българските опълченци, но дава и подслон и първа подкрепа на хиляди бежанци от Южна България. Техният брой по данните на повечето документи достига до 200 000 души. Една голяма част от тях остават в Габрово, други се отправят към Дряново, Севлиево, Търново, Свищов. На 23 юли 1877 г. габровският окръжен началник телеграфира до завеждащия гражданското управление княз В. Черкаски: Окръгът е пълен с бежанци. Превързочни средства няма. Хляб няма. Гражданите помагат колкото е възможно, сутринта храниха бегълците. От запаса се сформира български отряд. Необходима е бърза помощ“. От телеграмата се разбира, че първа помощ на бежанците от Тракия оказват габровските жители. Казанлъчанката Ана П. Митева разказва в спомените си: “…като почнахме да преваляме Узункуш, тук – таме бяха на бивак много семейства и те нещастни като нас: без хляб, без гозба, а децата искаха да ядат… Ние стигнахме в Габрово. Там ни посрещнаха гостолюбивите габровци с тарелки от варени царевици. Те гощаваха всички бежанци с царевица. По това време гощавката им беше цяла благодат. В Габрово всички къщи бяха препълнени, за нас имаше едно местенце в “Табханите“…”
На фона на тежките събития около започналата освободителна война ясно се очертава значителната и всестранната помощ на жените от Габровския край. През епохата на Възраждането от общонародния устрем към просвета, жените на Габрово по инициатива на учителя Димитър Енчев и учителката Анастасия Тошева на 06.08.1860 г. учредяват женско дружество под името “Майчина грижа“. Негови основателки са били Тона Бойчева, Мана Попова, Мариола Станчева, Рада и Мария Рачкови и др. Женското дружество “Майчина грижа“, членките на което произхождат главно от онези обществените слоеве, занаятчии и търговци, които вземат най – дейно участие в борбата за освобождение, още в първите дни на войната организират жените в града да посрещнат преминаващите руски войски, да им поднасят подаръци и топла храна.
Селина Миндева
Габровски отряд
Габровски отряд е военна част от Действуващата Руска армия в Руско-турската война (1877-1878).
Габровският отряд е формиран през м. юли 1877 г. Оперативно е в състава на Южния отряд. Съставен е от XXX-и Донски Казашки полк, XXXVI- и Орловски Пехотен полк и 10 оръдия. Командир на отряда е генерал-майор Валериан Дерожински. Непосредствено подчинен на командира на IX-а Пехотна дивизия генерал-лейтенант Николай Святополк – Мирски. Съсредоточава се в гр. Габрово на 3/15 юли 1877 година. Получава задача във взаимодействие от север с Предния отряд (натъпва от юг) да овладее Шипченския проход.
От 5 до 7/15 до 19 юли 1877 година с комбинирани действия, двата отряда достигат превала на прохода, изоставен от отбраняващия го противник, който е заплашен от пълен разром. Габровският отряд е включен в състава на Южния отряд и поема отбраната на Шипченския проход. С началото на настъплението на Централната османска армия /м. август/, основните сили на Габровския отряд са включени в състава на Шипченския отряд (генерал – майор Николай Столетов). Изнася главната тежест на геройската отбрана на Шипченския проход. На 25 август на вр. Узункуш, по време на османска атака и последвалата руска контраатака загива командира на отряда генерал-майор Валериан Дерожински. След затихването на августовските боеве на връх Шипка, отрядът е изтеглен за възстановяване
Карта на бойните действия
ШИПЧЕНСКАТА ЕПОПЕЯ И РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА 1877-1878 Г. ,доц. д-р Петко Ст. Петков
Наближаващата 135-годишнина от началото на Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. е събитие, което освен юбилейно честване изисква отговори на редица важни въпроси. Така например днес не всички разбират в какво се състои освободителния характер на войната. Не трябва да го търсим непременно и само в личен план. Тази безспорна характеристика на войната (освободителната) има значение доколкото след нея се възстановява българската държава – една от главните цели на българското националноосвободително движение през ХІХ век.
Напоследък се чуват гласове, че тази война и резултатите от нея са просто един бурен епизод от развитието на Източния въпрос, че в развитието на поредната Източна криза 1875-1878 г. ролята на българите е незначителна. Наистина, след провалянето на Цариградската конференция в края на 1876 г. (провокирана в значителна степен от българското въстание през пролетта на 1876 г.) до Учредителното събрание (1879 г.) българската активност не е водеща и определяща за хода на историческото развитие, тя в значителна степен е подчинена на редица външни фактори. Голямата самостоятелна намеса на българите е веднъж през 1876 г. (и то не само чрез въстанието, но и с политическата активност след него
1) и втори път – през учредителната за новата българска държава 1879 г.
2 От това обаче съвсем не следва, че руско-турската война от 1877-1878 г. е просто резултат от развитието на отношенията между Великите сили и Османската империя. Напротив, тази война е закономерно следствие от десетилетните усилия на поколения българи за отхвърляне на османското господство и за възстановяване на българската държава.
* * *
На Кавказкия фронт боевете започват още през април 1877 г., но на Дунавския – едва два месеца след обявяването на войната. На 10/22 юни 1877 г. Долнодунавският отряд на ген. А. Цимерман извършва десант при Галац, навлиза в Северна Добруджа и освобождава първите български селища Мачин, Тулча, Хърсово, Черна вода. Задачата, възложена на отряда, е да заблуди противника, че това е посоката на основния руски удар. На 15/27 юни главните руски части преминават реката при Свищов, освобождават града и създават плацдарм за прехвърлянето на останалите войски. Следва разделянето на армията на три отряда с конкретни военни задачи. Предният с командир ген. Й. Гурко е в състав от 12 000 бойци (включително и Българското опълчение) и трябва да напредне бързо към централните старопланински проходи. Западният (35 000 души) е командван от ген. Н. Криденер и се насочва към Никопол. Източният отряд е начело с престолонаследника Ал. Александрович и има най-голям състав – 70 000 души, – тъй като получава нелеката задача да блокира турските части в Североизточна България, заемайки фронт от около 120 км. – от Русе до Стара планина.
След освобождаването на старата българска столица Търново на 25 юни/ 7 юли 1877 г. отрядът на ген. Гурко преминава планината през Хаинкьойската пътека, превзема подбалканските селища в Казанлъшката долина и атакува от юг Шипченския проход и връх “Св. Никола”, подпомаган от други руски части от север.
С падането на Шипка задачата на отряда е изпълнена, но Гурко настоява пред главнокомандващия княз Николай Николаевич да напредне още на юг. С освобождаването на Стара Загора Предният отряд се озовава в Тракия, но тук среща предвидими трудности. Бързите успехи на щурмовия руски отряд принуждават турското командване да прехвърли военни сили от Западните Балкани, които са насочени към централните планински проходи. На 19/31 юли 1877 г. двете войски се срещат пред Стара Загора. Тази битка става бойно кръщение на Българското опълчение. Началникът му ген. Н. Столетов е впечатлен от храбростта на българите, успели да съхранят бойното си знаме, подарено им от жителите на гр. Самара. Но пред напора на четирикратно по-многобройните сили на Сюлейман паша руси и българи отстъпват. Стара Загора и околните селища са опустошени от редовна войска и башибозук. Предният отряд е разформирован, а отбраната на старопланинските проходи е възложена на ген. Ф. Радецки. Той трябва да задържи турците на юг от Балкана, но не успява да предвиди къде ще бъде нанесен главният им удар. На 9/21 август пред Шипка се изправя 27-хилядна османска армия срещу 5500 защитници на прохода – руси и българи. Започва едно от най-тежките сражения в хода на войната.
Боевете за прохода започват рано сутринта на 9/21 август 1877 г. Многоброен башибозук принуждава Четвърта опълченска дружина, разположена над с. Шипка, да се оттегли към върха. Авангардът на Реджеб паша отхвърля предните руски постове на изток и заема вр. Малък Бедек. Малко по-късно осем табора настъпват по шосето под вр. Свети Никола към Предната позиция. Защитниците на прохода – орловци и опълченци – с точен огън разстройват редиците на противника и връщат назад турците, причинявайки им големи загуби. Третата атака, насочена срещу десния фланг на защитата около Голямата батарея, също завършва безславно. Щетите на турците стигат 1000 убити и ранени. В разгара на боя на Шипченската позиция пристига подкрепление от 35 пехотен Брянски полк. Силите на защитниците нарастват до 7300 души. Редуват се атака след атака. Когато таборите попадат в зоната на фланговия огън на Централната и Кръглата батарея, не издържат и отстъпват назад. Неслучайно военният кореспондент В. Немирович-Данченко възкликва: „Всеки наш войник беше герой в този паметен ден. Нямаше нерешителни и страхливци… Българските дружини се държаха също така изумително…”
Едва сега ген. Ф. Радецки се убеждава, че действията на противника срещу Елено-Твърдишкия проход имат демонстративен характер. Пристигнал в Търново и научил от телеграмите на ген. Н. Столетов за тревожното положение на Шипка, той се разпорежда нови руски части да тръгнат на 10/22 август към прохода. През този ден обаче турците не предприемат нови атаки, в щаба им се разработва нов план, последван от прегрупиране на силите. Командването на защитниците също провежда военен съвет и под умелото ръководство на ген. Столетов решава предвид многократното превъзходство на противника, да се премине към кръгова отбрана. На Предната позиция броят на защитниците е около 1800 души, на Главната – 4100, а в резерв са оставени 1400 души. През нощта срещу 11/23 август пристига и вестта за приближаващата помощ, изпратена от ген. Радецки – вест, която мобилизира и повдига бойния дух на руси и българи.
Турското настъпление на 11/23 август започва още в ранни зори с артилерийски огън и пехотна атака. Натискът по всички фронтове е изключително упорит. Като не смогват да отблъснат редуващите се турски атаки само с огън, защитниците неведнъж изскачат от окопите и се нахвърлят върху неприятеля с щикове и приклади. До обед на същия ден всички турски атаки са отблъснати успешно. По-късно положението се затяга. Оцелелите защитници продължават да удържат, макар да са почти напълно обкръжени. Но силите са на привършване, няма и достатъчно патрони и снаряди. Стрелбата на защитниците почти заглъхва, те посрещат налитащия противник с щикове и приклади, с камъни, дървета и счупени оръдия… В този най-критичен момент на Шипка пристигат първите подкрепления от резерва, изпратен от ген. Радецки. С боен вик „Ура” 205 стрелци по двама на кон бързо заемат окопите на Централната височина. Вестта за тях предизвиква радост и нова енергия у защитниците. Заповядана е контраатака и целостта на отбранителната позиция е възстановена. Към 20 часа боят стихва, а с падането на нощта заглъхват последните изстрели. Пристигат и останалите подкрепления, а ген. Радецки обхожда позицията и изказва лична благодарност на защитниците за проявения от тях героизъм3.
Всъщност положението на Шипка остава тревожно до края на август, а през септември са отбити нови турски атаки. Независимо от това, главаната цел на турската операция за превземане на прохода и съединяване с обкръжените в Плевен войски на Осман паша, е осуетена. Защитниците на Шипка – българи и руси – допринасят по категоричен начин за успешния изход от войната. Успешната отбрана на Шипченския проход от 9/21 до 13/25 август проваля турския замисъл за съединяване на частите на Сюлейман паша с блокираните в Северна България турски сили. Съществен принос за този успех има Българското опълчение, както и местното население, подпомагащо бранителите на връх “Св. Никола”… Поредният подвиг на шипченските защитници е „зимното стоене” по височините на прохода. При изключително неблагоприятни условия на постоянни снежни виелици през ноември и декември 1877 г. те остават на позициите си – по голите хребети на вр. Свети Никола и Орлово гнездо.
В края на 1877 и началото на 1878 г. руското командване предприема рискована операция – зимно настъпление през Балкана с цел окончателно сломяване силите на противника. При тежки зимни условия отрядът на ген. Гурко преминава с бой по високите западнопланински пътеки и на 23 декември 1877 г./ 4 януари 1878 г. освобождава София. По същото време през Троянския проход в Подбалканското поле излиза отрядът на ген. П. Карцов. В края на 1877 г. руски войски и Българското опълчение под командването на ген. Ф. Радецки успяват да превземат и последната укрепена позиция на турците, предпазваща пътищата към Тракия – военния лагер при Шипка-Шейново, където заедно с Вейсел паша са пленени 23 000 турски войници. Следва мощно настъпление на руските войски по всички фронтове през месец януари 1878 г. След превземането на Пловдив и падането на Одрин турското военно поражение става неизбежно. На 19/31 януари 1878 г. е подписано примирие, слагащо край на военните действия и начало на сложни дипломатически ходове, за да се превърнат военните успехи в значим политически резултат. В „Основите на мира”, приети от турската страна на същия ден, се постановява: „„България в границите, определени в съответствие с принципа на мнозинството от българското население и не по-малко от границите, определени от Цариградската конференция, ще бъде преобразувана в автономно, плащащо данък на султана, княжество с национално християнско правителство и местна милиция. Отоманските войски ще бъдат изтеглени от нейната територия с изключение на някои места, които ще бъдат определени допълнително”4
* * *
За Руско-турската война от 1877-1878 г. вече има значителна литература и сериозни научни изследвания. Независимо от актуалността на някои от дискусиите, свързани с нея, едно е безспорно – тази повратна в историческата съдба на българите война е следствие от десетилетните усилия на народа ни (а също и на други балкански християни) за отхвърляне на османското иго и за създаване на национална държава в духа на модерните държавоустройствени модели на ХІХ век. Косвено доказателство за това е и активното българско участие във войната през 1877 и 1878 г., което е своеобразно продължение на десетилетното българско националноосвободително движение. Това изключително полезно за крайния руски успех българско участие, макар да не може да се измери точно и да се съпостави с руската военна мощ, ни позволява да заключим, че и ние, българите, сме съосвободители на Отечеството си.
1 Неслучайно в емигрантските вестници от 1876-1877 г. се прокарва идеята за “начало на българското възраждане”, заради превръщането на българския въпрос в централен за великите сили и предстоящото начало на руско-турската война. – Български глас, бр. 46, 30.IV.1877; г. II, бр. 9, 13.VIII.1877. П. Ст. Петков, Идеи за държавно устройство и управление в българското общество 1856-1879 г. Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново. 2003, с. 75-89.
2 П. Ст. Петков, Историята като полифония. В. Търново, 2005, с. 125-126.
3 Шипка. Пътеводител. Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа”. Казанлък, 2007.
4 П. Ст. Петков, Краят на Руско-турската война 1877-1878 г. – Одрин, Сан Стефано или Берлин? – В: Историята – професия и съдба. Сборник в чест на 60-годишнината на член-кореспондент д.ист. н. Георги Марков. С., 2008, с. 83-90; Същото в: П. Ст. Петков, Преди 100 и повече години. В. Търново, 2009, с. 111-119.
„Истинската история на Освобождението 1860 – 1878“,проф. Божидар Димитров
9 (21) август 7 часа сутринта.
Трудно е да се опишат боевете в този, а и в следващите дни. Още повече, че и историците не са наясно колко са само генералните турски атаки (седем или осем), в колко часа започват, в колко свършват, до колко късно вечерта (до 21 или 22 часа) трае боят. Турците атакуват устремено, в гъсти колони, с чест огън. Ужасяващите жертви не разколебават нито главнокомандващия, нито последния аскер. Към обед на позициите пристига и Брянският полк и от движение се хвърля в атака. До вечерта турците овладяват фланговите позиции на върховете Демиртепе, Демиевец, Малък Бедек, отбранявани от слаби части или въобще неотбранявани поради недостиг на войски, доближават се на пушечен изстрел от единствения извор и шосето за Габрово – отново единствената комуникационна връзка на защитниците.
На следващия ден Сюлейман паша се готви за решителния щурм, предислоцирайки частите си. По фронта се води само престрелка. В същото време в тила се разиграват драматични събития. Погрешно преценил направлението на главния удар, генерал Радецки още на 8 (20) август е изпратил войсковия резерв на групировката си от Търново към Елена. Шипка остава без поддръжка. Когато на 9 (21) август става ясно, че ударът се нанася през Шипка, резервът, отдалечен на вече 2 – 3 прехода, е върнат обратно. В 40 – градусов пек войските вървят без почивка, особено страшен е преходът им на 10 (22) август от Търново до Габрово. Но Сюлейман през този ден, за щастие, само маневрира пред нашите позиции.
Все пак, дори достигнали до Габрово, войските от резерва биха могли да пристигнат на Шипка едва вечерта на 11 (23) август. Едва на 12 (24) август вечерта би могъл да пристигне и отрядът, спешно повикан на помощ от генерал Радецки от Севлиево – 1 – ва бригада от 14 – а пехотна дивизия с 16 оръдия. Практически, както пише Сухомлин, „почти три дни (9, 10 и 11 август) доблестните защитници на Шипка оставаха без помощ”.
На разсъмване на 11 (23) август дългоочакваният щурм започва. На върха са пет български опълченски дружини, Брянският и Орловският полк и 28 оръдия, или всичко 11 батальона с около 7000 бойци.
Турските сили нападат от три страни. Двадесет и един батальона атакуват Източния фронт на Шипченските позиции, 10 – Южния и 8 – Западния фронт. В 10 часа сутринта Шипка е обхваната от всички страни и боевете на отделните позиции се сливат в едно гигантско сражение. Опълченци и руси се бият с крайно ожесточение, никой не отстъпва дори когато патроните свършват, а турците навлизат в позициите. Тогава пламват яростни ръкопашни боеве – с щикове, приклади, ножове, камъни, дървета. Надвечер оределите защитници се готвят за поредната и вероятно последната атака на турците. Всъщност те няма вече какво да приготвят, останали са без патрони и без оръжие – опълченските пушки са с раздули се цеви – единственото, което могат да направят, е да разковат знамената и да ги закопаят. Но когато в 7 часа сутринта турската атака започва, боят пламва отново по цялата линия. Миг преди турската вълна да залее оределите окопи, в позициите най – близо до шосето за Габрово избухва неистово „ура”, подхванато по цялата отбранителна линия. Идва помощ – на коне по двама пристигат 150 стрелци и казаци. Капка в морето, но нито защитниците, нито турците знаят това. Това е истинският край на боя при Шипка, макар че сраженията за този връх ще продължат още пет месеца и половина. Защото в тази минута е спечелена психологическата победа. В следващите часове на Шипченските позиции една след друга пристигат частите на войсковия резерв. До нощта на 12 (24) август на върха вече са пристигнали 21 батальона, 38 оръдия, 2 сотни. Атаките на Сюлейман паша и през този ден започват на разсъмване, но таборите се влачат към върха само по повелята на военната дисциплина. Тези атаки естествено са отбивани от защитниците на Шипка с относителна лекота. Към 14 часа три руски батальона дори се опитват да преминат в настъпление към една от заетите от турците височини, но са отблъснати от тях. Боевете продължават и на 13 – 14 (25 – 26) август без прекъсване дори и през нощта. На 15 (27) август и руси и турци приключват активните действия. На Шипка вече е спокойно. Руси и българи дават 3348 убити и ранени. Турците – между 10 000 и 15 000. Още около 2000 войници турците ще загубят на 5 (27) септември в един последен отчаян опит на Сюлейман да пробие отбраната, възползвайки се от нощта и изненадата. Турците този път дори ще превземат скалите на „Орлово гнездо”, но ще бъдат изхвърлени оттам в 10 часа сутринта.
Остатъкът от Сюлеймановата армия (20 000 – 22 000 бойци и офицери) вече не е онази грозна сила. Прехвърлянето й в Северна България все още е възможно през проходите на Балкана, намиращи се в турски ръце, но срещу руските войски на Шипка и по Одринско – цариградското направление турците вече нямат друга солидна бойна сила. Ето защо Сюлейман остава пред Шипка. Една от най – значителните турски армии практически е извадена от строя и не може да вземе участие в решаващите военни събития, които ще определят изхода на войната.