Габровски отряд

Габровски отряд е военна част от Действуващата Руска армия в Руско-турската война (1877-1878).

Габровският отряд е формиран през м. юли 1877 г. Оперативно е в състава на Южния отряд. Съставен е от XXX-и Донски Казашки полк, XXXVI- и Орловски Пехотен полк и 10 оръдия. Командир на отряда е генерал-майор Валериан Дерожински. Непосредствено подчинен на командира на IX-а Пехотна дивизия генерал-лейтенант Николай Святополк – Мирски. Съсредоточава се в гр. Габрово на 3/15 юли 1877 година. Получава задача във взаимодействие от север с Предния отряд (натъпва от юг) да овладее Шипченския проход.

От 5 до 7/15 до 19 юли 1877 година с комбинирани действия, двата отряда достигат превала на прохода, изоставен от отбраняващия го противник, който е заплашен от пълен разром. Габровският отряд е включен в състава на Южния отряд и поема отбраната на Шипченския проход. С началото на настъплението на Централната османска армия /м. август/, основните сили на Габровския отряд са включени в състава на Шипченския отряд (генерал – майор Николай Столетов). Изнася главната тежест на геройската отбрана на Шипченския проход. На 25 август на вр. Узункуш, по време на османска атака и последвалата руска контраатака загива командира на отряда генерал-майор Валериан Дерожински. След затихването на августовските боеве на връх Шипка, отрядът е изтеглен за възстановяване

ШИПЧЕНСКАТА ЕПОПЕЯ И РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА 1877-1878 Г. ,доц. д-р Петко Ст. Петков

Наближаващата 135-годишнина от началото на Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. е събитие, което освен юбилейно честване изисква отговори на редица важни въпроси. Така например днес не всички разбират в какво се състои освободителния характер на войната. Не трябва да го търсим непременно и само в личен план. Тази безспорна характеристика на войната (освободителната) има значение доколкото след нея се възстановява българската държава – една от главните цели на българското националноосвободително движение през ХІХ век.

Напоследък се чуват гласове, че тази война и резултатите от нея са просто един бурен епизод от развитието на Източния въпрос, че в развитието на поредната Източна криза 1875-1878 г. ролята на българите е незначителна. Наистина, след провалянето на Цариградската конференция в края на 1876 г. (провокирана в значителна степен от българското въстание през пролетта на 1876 г.) до Учредителното събрание (1879 г.) българската активност не е водеща и определяща за хода на историческото развитие, тя в значителна степен е подчинена на редица външни фактори. Голямата самостоятелна намеса на българите е веднъж през 1876 г. (и то не само чрез въстанието, но и с политическата активност след него

1) и втори път – през учредителната за новата българска държава 1879 г.

2 От това обаче съвсем не следва, че руско-турската война от 1877-1878 г. е просто резултат от развитието на отношенията между Великите сили и Османската империя. Напротив, тази война е закономерно следствие от десетилетните усилия на поколения българи за отхвърляне на османското господство и за възстановяване на българската държава.

* * *

На Кавказкия фронт боевете започват още през април 1877 г., но на Дунавския – едва два месеца след обявяването на войната. На 10/22 юни 1877 г. Долнодунавският отряд на ген. А. Цимерман извършва десант при Галац, навлиза в Северна Добруджа и освобождава първите български селища Мачин, Тулча, Хърсово, Черна вода. Задачата, възложена на отряда, е да заблуди противника, че това е посоката на основния руски удар. На 15/27 юни главните руски части преминават реката при Свищов, освобождават града и създават плацдарм за прехвърлянето на останалите войски. Следва разделянето на армията на три отряда с конкретни военни задачи. Предният с командир ген. Й. Гурко е в състав от 12 000 бойци (включително и Българското опълчение) и трябва да напредне бързо към централните старопланински проходи. Западният (35 000 души) е командван от ген. Н. Криденер и се насочва към Никопол. Източният отряд е начело с престолонаследника Ал. Александрович и има най-голям състав – 70 000 души, – тъй като получава нелеката задача да блокира турските части в Североизточна България, заемайки фронт от около 120 км. – от Русе до Стара планина.

          След освобождаването на старата българска столица Търново на 25 юни/ 7 юли 1877 г. отрядът на ген. Гурко преминава планината през Хаинкьойската пътека, превзема подбалканските селища в Казанлъшката долина и атакува от юг Шипченския проход и връх “Св. Никола”, подпомаган от други руски части от север.

          С падането на Шипка задачата на отряда е изпълнена, но Гурко настоява пред главнокомандващия княз Николай Николаевич да напредне още на юг. С освобождаването на Стара Загора Предният отряд се озовава в Тракия, но тук среща предвидими трудности. Бързите успехи на щурмовия руски отряд принуждават турското командване да прехвърли военни сили от Западните Балкани, които са насочени към централните планински проходи. На 19/31 юли 1877 г. двете войски се срещат пред Стара Загора. Тази битка става бойно кръщение на Българското опълчение. Началникът му ген. Н. Столетов е впечатлен от храбростта на българите, успели да съхранят бойното си знаме, подарено им от жителите на гр. Самара. Но пред напора на четирикратно по-многобройните сили на Сюлейман паша руси и българи отстъпват. Стара Загора и околните селища са опустошени от редовна войска и башибозук. Предният отряд е разформирован, а отбраната на старопланинските проходи е възложена на ген. Ф. Радецки. Той трябва да задържи турците на юг от Балкана, но не успява да предвиди къде ще бъде нанесен главният им удар. На 9/21 август пред Шипка се изправя 27-хилядна османска армия срещу 5500 защитници на прохода – руси и българи. Започва едно от най-тежките сражения в хода на войната.

          Боевете за прохода започват рано сутринта на 9/21 август 1877 г. Многоброен башибозук принуждава Четвърта опълченска дружина, разположена над с. Шипка, да се оттегли към върха. Авангардът на Реджеб паша отхвърля предните руски постове на изток и заема вр. Малък Бедек. Малко по-късно осем табора настъпват по шосето под вр. Свети Никола към Предната позиция. Защитниците на прохода – орловци и опълченци – с точен огън разстройват редиците на противника и връщат назад турците, причинявайки им големи загуби. Третата атака, насочена срещу десния фланг на защитата около Голямата батарея, също завършва безславно. Щетите на турците стигат 1000 убити и ранени. В разгара на боя на Шипченската позиция пристига подкрепление от 35 пехотен Брянски полк. Силите на защитниците нарастват до 7300 души. Редуват се атака след атака. Когато таборите попадат в зоната на фланговия огън на Централната и Кръглата батарея, не издържат и отстъпват назад. Неслучайно военният кореспондент В. Немирович-Данченко възкликва: „Всеки наш войник беше герой в този паметен ден. Нямаше нерешителни и страхливци… Българските дружини се държаха също така изумително…”

           Едва сега ген. Ф. Радецки се убеждава, че действията на противника срещу Елено-Твърдишкия проход имат демонстративен характер. Пристигнал в Търново и научил от телеграмите на ген. Н. Столетов за тревожното положение на Шипка, той се разпорежда нови руски части да тръгнат на 10/22 август към прохода. През този ден обаче турците не предприемат нови атаки, в щаба им се разработва нов план, последван от прегрупиране на силите. Командването на защитниците също провежда военен съвет и под умелото ръководство на ген. Столетов решава предвид многократното превъзходство на противника, да се премине към кръгова отбрана. На Предната позиция броят на защитниците е около 1800 души, на Главната – 4100, а в резерв са оставени 1400 души. През нощта срещу 11/23 август пристига и вестта за приближаващата помощ, изпратена от ген. Радецки – вест, която мобилизира и повдига бойния дух на руси и българи.

           Турското настъпление на 11/23 август започва още в ранни зори с артилерийски огън и пехотна атака. Натискът по всички фронтове е изключително упорит. Като не смогват да отблъснат редуващите се турски атаки само с огън, защитниците неведнъж изскачат от окопите и се нахвърлят върху неприятеля с щикове и приклади. До обед на същия ден всички турски атаки са отблъснати успешно. По-късно положението се затяга. Оцелелите защитници продължават да удържат, макар да са почти напълно обкръжени. Но силите са на привършване, няма и достатъчно патрони и снаряди. Стрелбата на защитниците почти заглъхва, те посрещат налитащия противник с щикове и приклади, с камъни, дървета и счупени оръдия… В този най-критичен момент на Шипка пристигат първите подкрепления от резерва, изпратен от ген. Радецки. С боен вик „Ура” 205 стрелци по двама на кон бързо заемат окопите на Централната височина. Вестта за тях предизвиква радост и нова енергия у защитниците. Заповядана е контраатака и целостта на отбранителната позиция е възстановена. Към 20 часа боят стихва, а с падането на нощта заглъхват последните изстрели. Пристигат и останалите подкрепления, а ген. Радецки обхожда позицията и изказва лична благодарност на защитниците за проявения от тях героизъм3.

           Всъщност положението на Шипка остава тревожно до края на август, а през септември са отбити нови турски атаки. Независимо от това, главаната цел на турската операция за превземане на прохода и съединяване с обкръжените в Плевен войски на Осман паша, е осуетена. Защитниците на Шипка – българи и руси – допринасят по категоричен начин за успешния изход от войната. Успешната отбрана на Шипченския проход от 9/21 до 13/25 август проваля турския замисъл за съединяване на частите на Сюлейман паша с блокираните в Северна България турски сили. Съществен принос за този успех има Българското опълчение, както и местното население, подпомагащо бранителите на връх “Св. Никола”… Поредният подвиг на шипченските защитници е „зимното стоене” по височините на прохода. При изключително неблагоприятни условия на постоянни снежни виелици през ноември и декември 1877 г. те остават на позициите си – по голите хребети на вр. Свети Никола и Орлово гнездо.

           В края на 1877 и началото на 1878 г. руското командване предприема рискована операция – зимно настъпление през Балкана с цел окончателно сломяване силите на противника. При тежки зимни условия отрядът на ген. Гурко преминава с бой по високите западнопланински пътеки и на 23 декември 1877 г./ 4 януари 1878 г. освобождава София. По същото време през Троянския проход в Подбалканското поле излиза отрядът на ген. П. Карцов. В края на 1877 г. руски войски и Българското опълчение под командването на ген. Ф. Радецки успяват да превземат и последната укрепена позиция на турците, предпазваща пътищата към Тракия – военния лагер при Шипка-Шейново, където заедно с Вейсел паша са пленени 23 000 турски войници. Следва мощно настъпление на руските войски по всички фронтове през месец януари 1878 г. След превземането на Пловдив и падането на Одрин турското военно поражение става неизбежно. На 19/31 януари 1878 г. е подписано примирие, слагащо край на военните действия и начало на сложни дипломатически ходове, за да се превърнат военните успехи в значим политически резултат. В „Основите на мира”, приети от турската страна на същия ден, се постановява: „„България в границите, определени в съответствие с принципа на мнозинството от българското население и не по-малко от границите, определени от Цариградската конференция, ще бъде преобразувана в автономно, плащащо данък на султана, княжество с национално християнско правителство и местна милиция. Отоманските войски ще бъдат изтеглени от нейната територия с изключение на някои места, които ще бъдат определени допълнително”4

 

* * *

          За Руско-турската война от 1877-1878 г. вече има значителна литература и сериозни научни изследвания. Независимо от актуалността на някои от дискусиите, свързани с нея, едно е безспорно – тази повратна в историческата съдба на българите война е следствие от десетилетните усилия на народа ни (а също и на други балкански християни) за отхвърляне на османското иго и за създаване на национална държава в духа на модерните държавоустройствени модели на ХІХ век. Косвено доказателство за това е и активното българско участие във войната през 1877 и 1878 г., което е своеобразно продължение на десетилетното българско националноосвободително движение. Това изключително полезно за крайния руски успех българско участие, макар да не може да се измери точно и да се съпостави с руската военна мощ, ни позволява да заключим, че и ние, българите, сме съосвободители на Отечеството си.

          1  Неслучайно в емигрантските вестници от 1876-1877 г. се прокарва идеята за “начало на българското възраждане”, заради превръщането на българския въпрос в централен за великите сили и предстоящото начало на руско-турската война. – Български глас, бр. 46, 30.IV.1877; г. II, бр. 9, 13.VIII.1877. П. Ст. Петков, Идеи за държавно устройство и управление в българското общество 1856-1879 г. Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново. 2003, с. 75-89.

2 П. Ст. Петков, Историята като полифония. В. Търново, 2005, с. 125-126.

3 Шипка. Пътеводител. Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа”. Казанлък, 2007.

4 П. Ст. Петков, Краят на Руско-турската война 1877-1878 г. – Одрин, Сан Стефано или Берлин? – В: Историята – професия и съдба. Сборник в чест на 60-годишнината на член-кореспондент д.ист. н. Георги Марков. С., 2008, с. 83-90; Същото в: П. Ст. Петков, Преди 100 и повече години. В. Търново, 2009, с. 111-119.

„Истинската история на Освобождението 1860 – 1878“,проф. Божидар Димитров

9 (21) август 7 часа сутринта.

b_dimitrov             Над Балкана вече се е разсъмнало, но утринният хлад все още пари скулите на бойците. На връх Малък Бедек шепа руси, оствени в бойна охрана, дават първия изстрел на битката, която ще бъде наречена епопея. Те са атакувани и пометени от вълната турски табори. Турците действат бързо – в 8 часа изкачената на върха батарея вече е открила огън по връх Свети Никола, където е челото на руските позиции. След малко турците тръгват в атака.

          Трудно е да се опишат боевете в този, а и в следващите дни. Още повече, че и историците не са наясно колко са само генералните турски атаки (седем или осем), в колко часа започват, в колко свършват, до колко късно вечерта (до 21 или 22 часа) трае боят. Турците атакуват устремено, в гъсти колони, с чест огън. Ужасяващите жертви не разколебават нито главнокомандващия, нито последния аскер. Към обед на позициите пристига и Брянският полк и от движение се хвърля в атака. До вечерта турците овладяват фланговите позиции на върховете Демиртепе, Демиевец, Малък Бедек, отбранявани от слаби части или въобще неотбранявани поради недостиг на войски, доближават се на пушечен изстрел от единствения извор и шосето за Габрово – отново единствената комуникационна връзка на защитниците.

          На следващия ден Сюлейман паша се готви за решителния щурм, предислоцирайки частите си. По фронта се води само престрелка. В същото време в тила се разиграват драматични събития. Погрешно преценил направлението на главния удар, генерал Радецки още на 8 (20) август е изпратил войсковия резерв на групировката си от Търново към Елена. Шипка остава без поддръжка. Когато на 9 (21) август става ясно, че ударът се нанася през Шипка, резервът, отдалечен на вече 2 – 3 прехода, е върнат обратно. В 40 – градусов пек войските вървят без почивка, особено страшен е преходът им на 10 (22) август от Търново до Габрово. Но Сюлейман през този ден, за щастие, само маневрира пред нашите позиции.

          Все пак, дори достигнали до Габрово, войските от резерва биха могли да пристигнат на Шипка едва вечерта на 11 (23) август. Едва на 12 (24) август вечерта би могъл да пристигне и отрядът, спешно повикан на помощ от генерал Радецки от Севлиево – 1 – ва бригада от 14 – а пехотна дивизия с 16 оръдия. Практически, както пише Сухомлин, „почти три дни (9, 10 и 11 август) доблестните защитници на Шипка оставаха без помощ”.

          На разсъмване на 11 (23) август дългоочакваният щурм започва. На върха са пет български опълченски дружини, Брянският и Орловският полк и 28 оръдия, или всичко 11 батальона с около 7000 бойци.

          Турските сили нападат от три страни. Двадесет и един батальона атакуват Източния фронт на Шипченските позиции, 10 – Южния и 8 – Западния фронт. В 10 часа сутринта Шипка е обхваната от всички страни и боевете на отделните позиции се сливат в едно гигантско сражение. Опълченци и руси се бият с крайно ожесточение, никой не отстъпва дори когато патроните свършват, а турците навлизат в позициите. Тогава пламват яростни ръкопашни боеве – с щикове, приклади, ножове, камъни, дървета. Надвечер оределите защитници се готвят за поредната и вероятно последната атака на турците. Всъщност те няма вече какво да приготвят, останали са без патрони и без оръжие – опълченските пушки са с раздули се цеви – единственото, което могат да направят, е да разковат знамената и да ги закопаят. Но когато в 7 часа сутринта турската атака започва, боят пламва отново по цялата линия. Миг преди турската вълна да залее оределите окопи, в позициите най – близо до шосето за Габрово избухва неистово „ура”, подхванато по цялата отбранителна линия. Идва помощ – на коне по двама пристигат 150 стрелци и казаци. Капка в морето, но нито защитниците, нито турците знаят това. Това е истинският край на боя при Шипка, макар че сраженията за този връх ще продължат още пет месеца и половина. Защото в тази минута е спечелена психологическата победа. В следващите часове на Шипченските позиции една след друга пристигат частите на войсковия резерв. До нощта на 12 (24) август на върха вече са пристигнали 21 батальона, 38 оръдия, 2 сотни. Атаките на Сюлейман паша и през този ден започват на разсъмване, но таборите се влачат към върха само по повелята на военната дисциплина. Тези атаки естествено са отбивани от защитниците на Шипка с относителна лекота. Към 14 часа три руски батальона дори се опитват да преминат в настъпление към една от заетите от турците височини, но са отблъснати от тях. Боевете продължават и на 13 – 14 (25 – 26) август без прекъсване дори и през нощта. На 15 (27) август и руси и турци приключват активните действия. На Шипка вече е спокойно. Руси и българи дават 3348 убити и ранени. Турците – между 10 000 и 15 000. Още около 2000 войници турците ще загубят на 5 (27) септември в един последен отчаян опит на Сюлейман да пробие отбраната, възползвайки се от нощта и изненадата. Турците този път дори ще превземат скалите на „Орлово гнездо”, но ще бъдат изхвърлени оттам в 10 часа сутринта.

          Остатъкът от Сюлеймановата армия (20 000 – 22 000 бойци и офицери) вече не е онази грозна сила. Прехвърлянето й в Северна България все още е възможно през проходите на Балкана, намиращи се в турски ръце, но срещу руските войски на Шипка и по Одринско – цариградското направление турците вече нямат друга солидна бойна сила. Ето защо Сюлейман остава пред Шипка. Една от най – значителните турски армии практически е извадена от строя и не може да вземе участие в решаващите военни събития, които ще определят изхода на войната.